Абсурд е да се забранят ислямските забрадки във висшите училища

Намерението на министъра на образованието и науката да инициира законодателни промени, забраняващи публичното носене на религиозни символи във висшите учебни заведения, изправя обществото пред сериозен проблем.

Идеята беше провокирана от искането на 110 турски гражданки да следват в Пловдивския медицински университет, заплащайки значителни такси за обучението си, при условие, че им бъде разрешено да ходят на лекции с характерните за жените -мюсюлманки забрадки.

Първоначалната реакция на министър Даниел Вълчев беше дипломатична и сдържана. Като опитен юрист, той не даде първосигнален и еднопланов отговор на проблем с толкова трудноизмерими правни, морални, политически и народопсихологически аспекти. В първите си изявления г-н Вълчев декларира:

“Трябва внимателно да обсъдим този въпрос, защото при висшите училища той стои по различен начин от средните. В университетите няма регламент за облеклото, а студентите са пълнолетни граждани.”

Само два дни по-късно – на 30 август т.г.-  позицията на просветния министър е само политическа и смущава със своята категоричност:

“Просветното министерство ще инициира законодателни промени, с които да бъде категорично забранено носенето на религиозни символи и в училищата, и в университетите. Ще предложим подобна промяна в законите за висшето образование и за народната просвета.”

“Макар че въпросът за религиозните символи стои по малко по-различен начин в университетите, отколкото в средните училища, считаме, че висшето образование трябва да бъде подчертано светско. И да се осъществява, включително и от видимата си страна, в съответствие с българските национални традиции.”

До момента представители на различни политически сили обещават почти “монолитна” подкрепа на министър Вълчев. Озадачаващо, но разбираемо е мълчанието на ДПС.

Описаната ситуация създава впечатление за изкуствено създаване на проблем в изключително чувствителна сфера от обществения живот, който не би съществувал, без неадекватните и непремерени действия на политиците.

Отговор на въпроса за религиозните символи е даден в българската Конституция, в Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС), в редица закони и международни договори ратифицирани от България. В общи линии този отговор може да бъде резюмиран по следния начин:

“В една действително демократична и правова държава има свобода на вероизповеданието, която включва и правото на носене на религиозни символи.”

Действително, това право не е абсолютно. То може да бъде ограничено, но само когато ограничението служи на легитимна цел, свързана със защита на обществения интерес или на правата на другите. Нещо повече, според константната практика на Европейския съд в Страсбург, намесата е допустима, ако по своя характер тя е пропорционална на преследваната цел.

Съотнесен към конкретния случай, този европейски стандарт поставя на първо място въпроса:

Какви са целта и смисълът на забраната?

До този момент смислен отговор на този въпрос не е даден. Излагат се абстрактни тези за светския характер на държавата, като се забравя, че Конституцията на светската и правова Република България гарантира свободата на вероизповеданието и равенството на хората, независимо от религиозните им убеждения.

Когато не е ясна целта на ограничението за носене на религиозно облекло, трудно би могло да се отговори на втория въпрос:

Дали и доколко ограничението е пропорционално на преследваната  с него цел?

В разглеждания аспект, като аргумент в полза на забраната се изтъква  “прецедентът” с решението на Комисията за защита срещу дискриминация, с което бяха отхвърлени жалбите на две момичета от смолянско училище, които ходеха на училище със забрадки.

Тези несръчни опити за търсене на юридически “аналогии” пропускат ключовия за правилното решение на казуса момент. Те не отчитат факта, че в смолянското училище е имало задължително въведени униформи. От тази гледна точка би могло да се твърди, че “различността” на двете момичета със забрадки нарушава принципа за равенство, злепоставяйки униформените. На тази база се приема, че в държавните училища, в които, със  знанието на родителите на непълнолетни ученици, е въведена униформа, подобно ограничение е допустимо. Това е един от аргументите за забрана на забрадките в държавните училища на редица страни, включително и във Франция. Макар и твърде оспорвана, тази забрана не е съвсем лишена от юридически и морални основания.

Не така обаче стои въпросът с университетите, където постъпват пълнолетни и пълноправни граждани, които все още никой и никъде не е облякъл в униформи. Поради това хипотетично допустимото за “униформените” училища ограничение е немислимо за университетите в една демократична държава. Едва ли случайно такава забрана съществува само в Турция, Азърбейджан и Албания, които едва ли са най-добрите европейски примери за България.

От юридическа гледна точка забраната на т.нар. религиозни символи е класически пример за непряка дискриминация. Тя е налице тогава, когато привидно неутрална, отнасяща се до всички, разпоредба се стоварва само върху част от нейните адресати.

За всеки разумен човек е ясно, че макар и привидно обща, забраната за носене на религиозни символи в българските университети в същност цели и би “ударила” най-вече жените – мюсюлманки. Това е така, тъй като кръстовете като религиозен символ, могат да се носят под дрехите. Поради това ограничението не би засегнало съществено дори най-ревностните християни. Обратно, забрадката, като религиозен символ и задължителен атрибут от облеклото на жената, изповядваща исляма, се носи, за да прикрива части от нейната глава. Ето защо по предназначение тя е видима. Поради това, андрешковската хитринка със забраната на всички религиозни символи представлява множествена дискриминация, проявяваща се на полов, религиозен, а най-често и на етнически признак. Тази дискриминация, която няма разумно оправдание и смислена цел, нарушава пряко българската Конституция и Закона за защита срещу дискриминация. За пореден път държавата демонстративно отказва да спазва собствените си закони в името на конюнктурна политическа целесъобразност. Това е поредният лош пример за гражданите, от които се очаква да спазват същите закони, които държавата игнорира.

Освен тежкото юридическо и морално “пропадане”, ситуацията крие и някои “малки” и лесно предвидими неудобства. Интересна би била позицията на Министерството на образованието и науката, ако носенето на забрадка се очертае като модна тенденция. Вероятно специално обучени функционери в министерството ще установяват кога забрадката се носи като религиозен символ и кога като моден аксесоар. А кой ли би различил кръстът като религиозен символ и като чисто естетически орнамент в татуировки, пръстени, гривни и т.н.

Явно абсурдният проблем, макар изкуствено създаден, налага абсурдни решения. Затова нека всеки да носи на главата си каквото иска. Държавата и министърът на просветата да мислят повече за това, което става в главите на учениците и студентите, а не за нещата, които се слагат върху тях.