Ботев не би търпял, а ние…ний сме…

Единствената минутка от годината, в която сирените ни призовават да мълчим, е мигът на преклонение пред трагичната гибел на националния ни герой Христо Ботев. През останалите хиляди минутки си мълчим трагично и без да ни призовават никакви сирени. Загрижени сме за сиренето, което, както непрекъснато ни напомнят, е с пари.

А в кого е ножа? В така наречените „силни на деня”, заради прекланянето пред които Ботев се е осмелил да нарече такива като нас „идиоти”. С риск да го намразят, както и става. Защото една от големите причини да стърчи над всички, е, че не е бил и не е искал да бъде търпелив като всички. На всичко отгоре не се е вълнувал от рейтинга си - „позор ли е, или слава”. А е могъл и той да се харесва на масите, да оцелява и просперира, оцелявайки.

Втори юни можем да наречем също ден на националното лицемерие. Защото това е ден за упражнение по патетика, напомпан патриотизъм и издишащ популизъм. Във всичко това се упражняват на гърба на Ботев политици, покатерили се на държавния връх със самочувствието на приватизатори на Околчица.

Това са хората, които ни управляват. Същите по манталитет и възпитание, които най-безцеремонно употребиха и употребяват символиката на Ботевия бунт като свое символ верую в свободата, която той прослави със саможертва, а те потъпкваха. Не се посвениха да му вземат думата и да нарекат своя партиен орган „ Дума”.

Но да оставим историята. Иначе трябва да припомним грозния факт, че в първите години след освобождението, в които героят е трябвало да бъде в разцвета на силите си, сънародниците се правели, че не го помнят. Не можели да му простят, че не е бил като тях. По-важно е какви са последиците от историята и нейното превратно тълкуване днес. В този смисъл е особено „знаково” (както е модно да се казва), какво няма да чуем от официалните ползватели на Ботевата слава в деня на неговата смърт.

Няма да чуем нищо автентично (освен обичайните празни приказки) от социалния патос на революционера, заради който, без да го питат, го употребяват като партиен атрибут. Защото социалният ни президент и социалистическите му другари в управлението са гузни на тази тема. Тя беше актуална и раздувана от пропагандата и подчинената ѝ образователна система в периода, когато да се попържат чорбаджиите, беше задължително.

Най-големите чорбаджии днес обаче са сътрапезници на социално говорещия, но капитално разминаващия се с битието на социално нуждаещите се българи президент Първанов. Чорбаджи Доган направо си ни разиграва, въоръжен с мандат и обръчи от фирми.” Алее, хоп” и „балканският лъв” скача през поредния огнен обръч, щом изплющи бичът, от чиито синила ужким толкова се впечатляват със задна дата патриотите.

Но нито преди, нито сега е „прието” да се споменава друг, очевидно много по-деликатен аспект от възгледите на героя - отношението му към Русия. А в заклеймяването на руската ретоградност Ботев няма равен сред българските възрожденци, освен Раковски (Левски е бил малко по-мек в това отношение, той по-скоро иронизирал очакванията на народа и някои негови войводи руският цар да ни освободи).

Какво ли би казал Ботев за самопредлагането като 16 република? Как ли би реагирал на подигравката на руския посланик в Брюксел Чижов, че България била руски троянски кон? Дали би отвърнал на един нахален придружител на руския самодържец Путин, който каза публично в София, че България му приличала на „невярна съпруга”? Дали щеше да е съгласен тук да посрещат несменяемия московски кмет като държавен глава (чиято съпруга стана най-богата жена в Русия по време на неговото московско царуване), който си пазарува българска земя на едро и изисква благодарности, че плащал да му работят на нея „ московски заплати” (както с чувство за чорбаджийско превъзходство се изрази въпросният Лужков).

Щеше ли Ботев да търпи безмълвно възторга от всичко това на сънародниците, които напоследък намират основание за своята възхита в още нещо - в руските петродолари (а не само в традиционните си „аргументи” за територията и историята)?

Поклонението пред тъмната страна на премълчаваната Ботева биография може да се състои в същата тази минута мълчание, когато свеждаме глава пред светлата му памет. И не заради него, той не би хленчил за по-голямо признание. Заради нас и другите след нас, които, както върви, може да получат в наследство още по-малка част от истината.