Нужни са десетки години демокрация, за да се разбият клишетата и митовете

Мари Врина - Николов е френска българистка и преводачка. Тя има защитена докторска дисертация на тема "Емоционалните частици в съвременния български език", публикувана на български (“Експресивните частици в българския език”, Абагар, 1999). През 2001 г. защитава и хабилитационен труд за професура. Автор е на многобройни изследвания в областта на теорията на превода, лингвистиката и историята на българската литература. Превела е на френски редица произведения от Алек Попов, Антони Георгиев, Вера Мутафчиева, Виктор Пасков, Георги Господинов, Емилия Дворянова, Иван Бориславов, Йордан Радичков, Йордан Йовков, Ивайло Петров, Кирил Кадийски, Севда Севан, Теодора Димова и др.

След като е била аташе по езикови въпроси към френското посолство в София и Будапеща, в момента тя е гост-професор в Новия български университет, където преподава а история и теория на превода. От 2004 г. е доцент по български език и литература в INALCO (Париж).

Вие преведохте на френски много български автори, сред които Йордан Йовков, Ивайло Петров, Йордан Радичков, Цветан Стоянов, Виктор Пасков и много други. Кои български автори бяха най-добре посрещнати от френската публика?

Превела съм досега трийсетина книги, със сигурност щях да преведа повече, ако издателите не бяха толкова “зиморничави“. Това ми е голямата болка. Колкото до приема сред широката публика, нямам отговор, никой няма отговор. Ако съдя по рецензиите и отзвуците в печата, най-много такива се появиха за “Балада за Георг Хениг” от Виктор Пасков, “Естествен роман” от Георги Господинов, за разказите на Йордан Радичков, “Под игото”, но... първо, журналистите не са широката публика; второ, известно е, че публикуването на рецензии в печата е част от общия “книжен бизнес“, в който не могат да участват по-малките издателства.

Когато на няколко пъти имах щастието да представям в Париж и във френската провинция по-младите автори, които превеждам – Емилия Дворянова, Теодора Димова, Георги Господинов и Алек Попов, мисля, че бяха приети с разбиране, благодарност и възторг. Това ме радва, защото истинската литература няма граници.

Какви са принципите, от които се ръководите, когато избирате коя книга да преведете?

Според мен “младите“ (относително вече понятие) автори, които превеждам, в никакъв случай не са неизвестни. Ако имате предвид тяхната неизвестност в чужбина, то и по-старото поколение не е бог знае колко по-известно. Споменатите вече писатели, но и автори като Мария Станкова, Елена Алексиева, Ангел Игов и други са в центъра на литературния живот в България. Аз лично много се радвам, че именно тези автори се налагат в българския и до известна степен в европейския литературен живот, въпреки нападките от колеги, въпреки нежеланието, даже пречките от разни институции, защото те са живо доказателство, че българската литература не е умряла. Тези дни се проведе конференция в нашия университет, организирана от моя колежка, професор по полска литература, и от мене, в рамките на научната лаборатория, която ръководя - Център за изследване на междинна Европа (т.е. горе-долу Централна и Източна). Темата беше “Конфликти, разриви, противоречия в литературния дискурс в междинна Европа – 1989-2007 г.“ Пролича колко динамични са литературните процеси в тази част на Европа, какво разнообразие от гласове, стилове откриваме и колко млади са там авторите на тези промени.

От друга страна не бих казала, че Ивайло Петров, Йордан Радичков, Йордан Йовков и Иван Вазов са “трудни“ автори. Така изглежда, вероятно защото използват турцизми или специфични, местни понятия. Но при превод на литературен текст – и по това се различават литературен и технически или устен превод – не лексиката представлява най-голямата трудност и предизвикателство. Освен това преведох покойните вече писатели Ивайло Петров и Йордан Радичков, когато бяха живи, така че можахме да говорим за текстовете им, да изясним, да изгладим трудности. Мога да ви кажа без колебание, че за мене най-трудният за превод текст беше “PASSION или смъртта на Алиса” от Емилия Дворянова: при нея семантичните мрежи, “многопластовостта“ на думите и на понятията, ритъмът представляват истинска трудност, но и предизвикателство и щастие за мене.

От малка съм имала допир с няколко литератури. Едва 13-годишна буквално се влюбих в българския език, но бях и много силно увлечена от латинския и старогръцкия, с които се занимавах до късно. Това ми даде възможността да сравнявам, да имам ориентири. От друга страна “междинният“ поглед – същевременно и външен, и вътрешен, което означава нито съвсем външен, нито съвсем вътрешен – се различава от вътрешния. Случва се да не съм съгласна с моите колеги и приятели критици в България, чиито публикации следя редовно. За мене е важно преди всичко да има ритъм, музика, ако щете, един мощен “аз“, който организира разказа си по такъв начин, че да ми открива светове от звуци, усещания, образи и емоции. Една своеобразна естетика. За да го постигне, писателят е този, който излиза отвъд обикновената правилна употреба на езика, който не се колебае да внесе нови, необикновени, даже шокиращи конструкции, правила, думи, образи, асоциации, препинателни знаци.

Кои са най-големите трудности, с които се сблъсква един преводач, който превежда от български на френски? А как се превеждат експресивните частици в българския език?

Българският език е особено експресивен – събира славянската, но и “ориенталската“ експресивност, която е наследил от османската си история. Жалко, че малко хора осъзнават какво богатство е това. Френският синтаксис не е толкова гъвкав, колкото българския, френският език е по-беден откъм наречия, глаголи и понятия за звуци, например. Но пък си има свои богатства, вижте Расин до каква изумителна музика и богата емоционалност стига още през XVII в., а Флобер, Пруст... Всеки език може да разкрие неподозирани възможности, стига да попадне под перото на по-смел, по-дързък писател, музициращ писател... Специално за експресивните частици, на които, както знаете, посветих навремето докторската си дисертация, няма ги на френски, но често може да се изрази по друг начин експресивността, която носят. Експресивните частици в българския език просто са по-икономично средство: с една-две срички изразявате цяла палитра емоции!

Четох някъде за вашата първа среща с българския език, когато родителите ви довеждат у дома непознато българско семейство, взето на автостоп от техни приятели. Разказвате, че сте били толкова очаровани от непознатия за вас език, че решавате да го научите. Тогава сте само на 13 години, още дете. Вярвате ли в съдбата или вярвате в избора, който човек прави?

Точно така се случи. Оттогава вярвам в съдбата, как иначе! За избора... преди няколко години, май за първия или втория брой на сп. Алтера, Биляна Курташева ме попита не е ли по-точно твърдението, че българският език ме е избрал? Май, че е точно така.

Като чета вашите студии, анализи и статии, си мисля, че познавате българската литература и история по-добре от повечето българи и че владеете толкова богат български език, за който мнозина “чисти” българи само биха мечтали. Въпреки това се намериха мои сънародници, които си позволиха да ви ругаят заради едно добре аргументирано и почтено мнение във връзка с романа “Време разделно” на Антон Дончев. Помня, че имаше грозни нападки, статия във в. “Труд” със заглавието “Една французойка срещу българската история”. В интернет- форумите имаше провиквания на анонимни байганьовци: “Коя е тази французойка, която си позволява...” и прочие. Огорчи ли ви това отношение?

Естествено, бях дълбоко ранена, още повече, че ударът, предизвикан от нечисти българо-френски издателски и търговски интереси, нямащи нищо общо с литературата или с науката, беше неочакван. Изумена бях колко лесно и грубо може да се манипулира общественото мнение. Бях натъжена и загрижена колко години, колко поколения историци ще трябва да минат, за да се разкрият манипулациите с историята и националните митове, и то масово, а не само както го правят смели историци и литератори – Николай Аретов, Иван Еленков, Румен Даскалов, Антонина Желязкова, Евгения Иванова, Албена Хранова и все повече колеги, които чета с наслада и възхищение. Нека тук да благодаря на всички, които ме подкрепяха тогава – приятели, колеги и непознати хора.

Огорчението дойде от мълчанието на хора, компетентни по тези въпроси, които прекрасно знаеха за какво става дума, но считаха тогава, че съм въвлечена в политически игри (както се изразиха някои) или пък в личен конфликт с Антон Дончев, когото даже не познавах лично, когато написах тази статия. Статията беше написана за една конференция, състояла се през 2000 г.

Знаете, по-късно възникна сериозен дебат в българския печат относно Батак. Нещата узряват и напредват в обществото.

А иначе, не, такова нещо изобщо не ми е минавало през ума. Обичам тройната си професия – на преподавател, научен сътрудник и преводач, върша я от любов, а когато моите студенти, читателите на моите статии или преводи, слушателите на моите доклади изразяват своя интерес и благодарност, съм щастлива, значи всичко това има смисъл.

Напоследък се съмнявам в прочутата българска толерантност, защото мисля, че толерантността не е национална, а културна особеност. Българите след освобождението и до 1944 г. може и да са били сравнително толерантни, но за съжаление днес виждаме признаците на обезпокояващ национализъм, липса на толерантност, липса на култура при водене на дискусии. Да не говорим за насилието, което българската държава упражни над турците в България през 80-те години. Преди 130 години авторите, които са писали за Османската империя и за турците, въпреки характерния за 19 век национализъм, са били много по-обективни от днешните автори. В “Записките” на Захари Стоянов много често откриваме страници, които говорят за благородството и човещината на турците към българските бунтовници и същевременно за неприязънта на българското население към тях. Как си обяснявате това – че “изпатилите” от турците са били по-толерантни, отколкото днешните българи?

Аз също не вярвам в някаква “вродена“ толерантност. Вярвам по-скоро в семейното и гражданското възпитание, в поведението на учителите, в това, което се пише в учебниците. Дълбоко съм убедена, че начинът, по който човек се отнася към другия, по-близък или по-далечен, е заложен в първите му “седем години“. Ще ви дам личен пример - въпреки че дядо ми е загинал в лагер за военнопленници близо до Щутгарт, въпреки че майка ми си спомня живо за нацисткото маршируване по улиците на нейния град, в нашето семейство винаги са правили разлика между нацистите и германците, никога не се е говорило лошо за германците. Както, ако прочетете внимателно “Записките” на Захари Стоянов, ще забележите, че той прави ясна разлика между османската власт и обикновения дружелюбен, милостив турчин. Написах статия за образа на турците в българската литература и тогава това ме порази - неговата политическа и човешка зрялост в това отношение. Не ми се иска да коментирам отново “Време разделно”, просто ще повторя, че това е поръчкова книга (не казвам “творба“), което само по себе си обяснява всичко, освен това на автора му (не казвам “писател“) му е липсвало най-елементарно чувство за мяра. Целта е била идеологическа, а не литературна, още по-малко естетическа. Трябвало е да се подготвят хората за първите явления на това, което двадесет години по-късно носи името “възродителен процес“.

Една скоба – бях дълбоко възмутена от изявлението, направено през октомври от Бойко Борисов, че “не целите, а методите на възродителния процес са порочни“. Човек не може да си помисли сериозно, че турците ще се чувстват повече българи, защото носят фамилия, завършваща на “ов“. Но най-възмутително е популистки опростеното заключение: “Кой се чувства турчин - да си ходи в Турция“.

Тази болезненост при преосмислянето на историята, отказът да се разделим с митове, набъбнали до абсурд, за какво говори, според вас? Има ли подобни паралели във Франция? Например, колко трудно беше осмислянето на истинската история по време на нацистката окупация, отношението на французите към евреите през Втората световна война?

Естествено, отказът от раздяла с митовете не е присъщ само на българите и не е характерен само за Балканите. Но за да се разбият клишетата и митовете, трябва да минат десетки години демокрация и да е налице демократично мислене, среда, която позволява, даже провокира обществения дебат. Този процес, колкото и болезнен да е, вече е в ход в България, това е очевидно и е радостно. Има още много неща за изясняване и разясняване, преосмисляне, като например увлечението на някои интелектуалци по най-мрачните национал-социалистически и фашистки тези, включително антисемитизма – имам предвид Фани Попова - Мутафова, която след 1989 г. беше идеализирана единствено като невинна жертва на бруталния комунизъм,... но аз лично настръхнах, когато прочетох някои нейни статии в тогавашния профашистки печат.

Във Франция, спомням си, когато бях студентка в началото на осемдесетте години, с изключителен интерес прочетох тезите на Роберт Пакстън (Robert Paxton). Трябваше да се намери един американски историк, за да се промени тотално разбирането за ролята на Вишистка Франция в колаборационизма с нацисткия окупатор (активен, по убеждение от страна на правителството на Петен, а не пасивен и двулик, както се е твърдяло до Пакстън), да се изясни и ролята на френската полиция в изселването на френските евреи в лагерите на смъртта. Тоест, трябваше да минат 35 години. А Алжирската война с нейните ужаси, ролята на правителството и политиците в изтезаването на хиляди алжирци още чакат своя Пакстън.

Затова вярвам много в сътрудничеството, взаимната работа между “вътрешни“ и “външни“ учени. Възгледите, методите се допълват и позволяват истинска, плодотворна работа. Въобще на всички нива, включително и в нашия университет, ратувам за съединяването на умствените, жизнени, творящи сили срещу предразсъдъците, рутинното мислене и инерцията.