Какво да се прави или как да запазим поне малко достойнство

Краят на изминалата година и началото на новата е обичайното време за равносметки, оценки, класации..... За пръв път от няколко години обаче усещането е, че за 2008 това до голяма степен е излишно. Не защото липсваха събития, а поради натрапчивото чувство за тотален провал и разруха. Всяко вглеждане в конкретни поводи единствено би придало правдоподобност на абсурдната иначе картина. Провал на властта, започвайки от “танцуващия с архари” президент и стигайки до поръчалия си нов мерцедес (с общински пари) кмет на най-бедната разградска община. Разруха на институции, нрави, взаимоотношения, семейства, съдби.

Тук изобщо не става въпрос за политизиране, в което веднага би ме обвинил някой. България – най-корумпираната държава в Европа. Страната с най-нисък стандарт в Европейския съюз (ЕС). Първата страна в ЕС, на която се спира финансиране от еврофондовете поради корупция в най-високите управленски нива и липса на годна администрация.

След безпрецедентната негативна оценка президент и министър-председател обвиняват ЕС в двоен стандарт и необективност. Министърът на външните работи директно бламира общността и сочи алтернативата – по-тясно обвързване с Русия, не само в сферата на енергетиката. Опозицията не реагира – тя е заета с предизборни маневри за оцеляване.

Началото на годината започна с граждански протест срещу посещението на тогавашния руски президент Путин в България. През април 300-400 граждани протестираха срещу мафията, чийто вътрешен министър упорито отказваше да подаде оставка след уличаване във връзки с организираната престъпност. Няколко екологични протеста, протести на работещите в “Кремиковци”, студентските шествия след симптоматично убийство на 20-годишен студент, блокиране на София от земеделски производители...

Усещането обаче е, че от всичко това на управляващите “не им пука”.

Проруската линия на правителството става все по-явна и очевидно за сметка на отношенията с европейските ни съюзници. “Оперативно интересният” Румен Петков очаквано се размина с правосъдието и продължава да е фактор в управляващата партия. Студентският гняв не надхвърли битовите аспекти на проблема...

В същото това време президентът Първанов компенсира безличността и на втория си мандат с гаф след гаф, без никой да му потърси сметка. Всъщност, след унизителната за цялата нация лъжа за агентурното му минало новите гафове на Първанов бледнеят и изглеждат малозначителни. Не обаче и за западните ни партньори, които очевидно спазват санитарна дистанция и от доста време изобщо не канят Първанов. Той пък, напук на тях, отново е в любимата му Централна Азия, но не за поредния бракониерски лов (без да сме сигурни, разбира се), а за да постави венец пред мавзолея на диктатора Туркменбаши. От наше име, като израз на уважение към един маниакален сатрап, в сравнение с който Тодор Живков е изявен правозащитник и демократ от западен тип.

Какво може и трябва да се направи?

Очевидно в България хората, които считат положението в държавата за драматично и искат радикална промяна, не са достатъчна критична маса, която да застраши комфорта на проваленото управление. Това обаче оправдание ли е очевидно немногобройните “радикалисти” да се примирят с положението и да не предприемат нищо, което да излиза извън спокойните очаквания на управляващите?

Нека се върнем 19 години назад. Единственото, което искахме, бе свобода. Наистина, и тогавашната конституция закрепваше принципа на законността, основните права на гражданите, включително и правото им да образуват организации с политически цели, свободата на съвестта и изповеданията, неприкосновеността на личността, тайната на кореспонденцията и т.н.

Една голяма лъжа, разбира се – практиката на тогавашната държава напълно изключваше прилагането на тези конституционни принципи.

В края на 80-те всички осъзнавахме и мълчаливо се съгласявахме с наложената ни управленска демагогия. Наистина, да си несъгласен тогава, бе опасно и непрестижно. Изключително редките случаи на дисидентство бяха строго скривана тайна или удобен повод за публично заклеймяване на “враговете на народа”. Неприемливостта на “културата на протеста” се подсилваше от факта, че след окончателното установяване на “народнодемократичния режим” в България не бе имало никаква форма на масово гражданско несъгласие и действие, подобни на тези в Унгария, Чехословакия, Полша.

Неоспорим факт е, че политическата промяна през 1989 г. настъпи не поради осъзната необходимост, масови обществени нагласи и действия на българите, а по стечение на обстоятелства, за които ние като общество нямахме какъвто и да е принос.

Пълна липса на актове на несъгласие, на протест, на конфронтация с властта. Граждански дефицит, който доведе до днешните симптоми на “подарената свобода” – бърза обществена амнезия за престъпната същност на комунизма (независимо от приемането на закон за това през 2000 г.), практическа реабилитация на комунистическата Държавна сигурност, пълна индиферентност при погазване на свободата у нас и по света.

Какво наблюдаваме днес?

Нова конституция, страната ни е член на Европейския съюз и НАТО, всеки може да изразява свободно мнението си. Наистина, огромна разлика. Според новата конституция Република България гарантира живота, достойнството и правата на личността и създава условия за свободно развитие на човека и на гражданското общество. Във върховен принцип са издигнати правата на личността, нейното достойнство и сигурност. Всички граждани са равни пред закона.

Министерският съвет осигурява обществения ред и осъществява общото ръководство на държавната администрация. Държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица.

Всичко това е по конституция.

А в действителност – над 160 поръчкови убийства и нито едно разкрито. За правата, например, на пенсионерите, тяхното достойнство и сигурност всичко е ясно. Всички са равни пред закона – дотолкова, че родните престъпници дружно предпочитат нашата съдебна система пред “фашистките” похвати на европейското правосъдие. А за отговорността за вредите, причинени на гражданите от разбитите, непочистени и необезопасени пътища, явно ще трябва да почакаме. Поне толкова, колкото за спрените стотици милиони от еврофондовете ...

Страхът отново владее – не от държавата обаче, а от ежедневното и повсеместно насилие и агресия около нас. Защото държавата отсъства...

Лъжа и подмяна, сравними с тези отпреди 1989-та

Както в края на 80-те, така и днес е налице гражданска непълноценност и примирение. Конформизъм, отново унизителния провинциален страх какво ще си помислят за теб другите, неспособност да се издигнем над ежедневните битовизми и да видим общия интерес от налагането на закон и ред.

Тогава мълчахме и не протестирахме. Да, естествено, знам масовото обяснение за това. Но не го приемам. Искрено се надявам, че много от нас все още са малко гузни за мълчанието преди 20 и повече години.

Днес ни се дава шанса да поправим нещата. Масовият граждански протест, гражданското неподчинение сега е това, което може да измие “срама от челото” за унизителното мълчание до 1989 г. И да промени обществената среда в България по начина, по който, например, чехословашкият пример от 1968 г. направи страната подготвена за историческия подарък през 89-та. Всъщност, именно заради тези събития за чехи и словаци това не беше подарък. Те бяха платили цената.

И няма защо да се притесняваме толкова за начина, по който изглеждаме в очите на другите. И за формите на протеста, ако вярваме в неговата наложителност.

Ако сме убедени, че властта безогледно ни лъже и краде, напук на конституция и закони,

наше суверенно право и задължение е да бъдем несъгласни

Категорично, безусловно и твърдо.

Задължително по-твърдо, отколкото днешните управляващи си представят и очакват. България е злепоставена пред Европа и света от своите управляващи. България търпи икономически и морални вреди, причинени от корупцията и неспособността на нейните управляващи. Ежедневно умират и страдат българи поради причини, за които отговорността е на българските управляващи – опасни пътища, разпадащи се железници, нереформирана здравна система, неадекватни социални служби, неефективна полиция, бутафорна прокуратура. Пълно разминаване между конституционните отговорности на властта и нейното практическо поведение. Т.е. – нелегитимна власт. И аргументът, че е конструирана след формално свободни и законни избори, не променя този извод.

Събитията в Унгария от 1956-та, Пражката пролет от 1968-ма, полската “Солидарност” от 1980-та, дори януарските събития в София от 1997-ма ... Общото е в положителната им оценка и дългосрочният им положителен ефект въпреки “нарушаването на обществения ред”, излизането на събитията от лежерността и предвидимостта на “мирния протест”, обвиненията в екстремизъм.

Обща е и изключителността на ситуацията в съответната страна, както и убедеността на протестиращите, че властта е нелегитимна, въпреки формалната ѝ законност. Убеденост на граждани, осъзнаващи отговорността за страната си, за бъдещето на своите деца, и рискувайки - опитващи се да запазят своето достойнство.

Днес ситуацията в България отново е изключителна.

Къде са гражданите?