Прескочи към основното съдържание
Вход / Регистрация

Между две епохи*

48 коментара
Между две епохи*

Сривът на финансовите пазари, изборът на Барак Обама за президент на САЩ, кризата на енергийните пазари – всичко около нас показва, че сме на границата между две  епохи. От това как ще определим и как ще оценим постигнатото през епохата, която си  отива до голяма степен зависи с каква картина на света ще пристъпим към предизвикателствата на нашето бъдеще. Затова силите на миналото активно се опитват да обсебят дебата за бъдещето.

“Финансовата криза е краят на капитализма в човешката история”, патетично  заявяват  социалисти и левичари от всички разновидности. Тържествените акорди за “края на капитализма” долитат и от бунището на историята, където доживяват във вегетация дните си останките на комунистическия експеримент на ХХ век. “Финансовата криза е свидетелство за кризата на държавната регулация на финансовите пазари” настояват  мохиканите на “свободния  пазар” и  пазарните фундаменталисти, за които човешката свобода и успех са немислими извън “пазарната всеобхватност” на битието. Словесната битка между “капитализма” и “социализма” – двата могъщи мита на XIX и ХХ век – цели да опакова нашата променяща се визия за човека и света в идеологическите доспехи на обществените разделения и конфликти, които ние ще оставим в музея на  историята, за да се обърнем с лице към предизвикателствата на бъдещия свят.

Епохата, която изпращаме започна с победата на Маргарет Тачър и Роналд Рейгън  –  съответно на парламентарните избори във Великобритания през май 1979-та и президентските избори в САЩ през ноември 1980 г. Британия бе помръкнала в “зимата на недоволството”, която профсъюзите и левите активисти организираха на собственото си лейбъристко правителство. Това бе финалният акт на дългата битка на изтощение, започнала с миньорските стачки срещу кабинета на Едуард Хийт през 1972-73 г. Бъдещето правителство – лейбъристко или консервативно – имаше все по-малко ресурси за преразпределение. Бизнесът имаше все по-малко шансове за успех в клещите на новия тип криза – стагфлация, комбинация от стагнация и инфлация, която по принцип кейнсианският регулативен механизъм би трябвало да избягва и коригира. Британската демокрация след 1945 г. функционираше по правилата на “следвоенния консенсус” – система за гъвкаво припокриване на леви и десни стратегии в рамките на “социалната държава”, гарантирана от умерено стимулиране на търсенето и регулиране на пазарния цикъл от страна на държавата. Тази държавна корекция на пазара се осъществяваше чрез гъвкаво посредничество между основните организирани интереси – на бизнеса и профсъюзите – в обществото и чрез преразпределение на националния доход посредством внимателно балансиране между интересите на многобройни организирани групи в обществото.

Тази система издъхна през кризисните 70-те години, приключили с провала на кабинета Калахън да усмири собствените си поддръжници. Британското общество бе изпаднало в “плуралистична стагнация” – в цикъл на растящи претенции към благата, разпределяни от държавата и намаляващ ресурс, предоставян на държавата от пазара за разпределение. Възможността за корекции в рамките на системата на кейнсианския консенсус се бе изчерпала. Начело на британските консерватори бе дошла “Желязната лейди”, която категорично промени не просто държавната политика, но и начина, по който бяха мислени политически обществото и държавата. За г-жа Тачър “консенсусът” бе предателство към принципите на демократичната политика. “Трипартизмът”  – гъвкавото регулиране на организираните интереси на профсъюзи и бизнес от държавата – бе “безсрамна” отмяна на принципите на демократичното представителство. Пазарът бе този, който произвежда и разпределя в строго съотношение към реализирания продукт. Г-жа Тачър намали данъчните задължения на бизнеса,  да стимулира инвестициите и отказа изобщо да дебатира с профсъюзите каквото и да било. Ако някой имаше претенции към работата или доходите си – да се обърне към пазара. Точка. Край. 

За броени години традиционните индустрии в средна и северна Англия издъхнаха в  суровата нова среда на отсъстващи субсидии, споразумения и държавни бонуси. В южна Англия бурно се развиха т.нар. “слънчеви индустрии” – индустриите на новите  технологии, които изискваха пазарна свобода, премахване на държавните регулации и умереност на данъчното облагане. Профсъюзите скочиха на битка начело с левичари-екстремисти като Артър Скаргил – но напразно. Срещу себе си те вече имаха не кроткия либерал Едуард Хийт или безпомощния лейбъристки премиер Джеймс Калахън, а една жена–премиер, която не отстъпи нито крачка назад в амбицията да ги отстрани от пътя си. И успя да го направи. След няколко години суровите мерки на дерегулацията и приватизацията дадоха очаквания резултат – от “болния човек” на Европа, задминат дори от Италия в стопанското си развитие, Великобритания се превърна в най-динамично развиващата се европейска страна. Разбира се, това имаше своята социална цена. Цена, която г-жа Тачър бе готова да плати.

През 1976 г. кандидатът за президент на САЩ от Републиканската партия Ронълд  Рейгън загуби предварителните избори в полза на действащия президент Джералд Форд. На партийния конвент в Канзас Рейгън си говори със своя съветник Ричард Алън  за бъдещето. “Какво мислиш за Студената война?”, пита  Рейгън. “О-о”, възкликва  смутен от пределната общност на въпроса Алън. “Аз казвам, че ние ще победим, а те ще загубят”, тихо но категорично говори Рейгън... През същата 1976 г. излиза книгата на Даниел Бел – един от социологическите гуру на “индустриалното общество” и  “конвергенцията”, озаглавена “Културните противоречия на капитализма”. Бел изненадващо се е “отърсил“ от целия либерално-корпоративен багаж на технократичния оптимизъм и предлага изненадващо нова интерпретация на кризата, в която се намира Америка.

През 1973 г. Западът преживява кризата на рязък ръст на петролните цени, чиито последици дълго ще се усещат. В Америка – страната на “свободния  пазар” – кейнсианският регулативен механизъм също зацикля. Стагфлацията е порочният кръг, в който попада и администрацията на усмихнатия популист Джими Картър след 1976 г. Стопанските проблеми съвпадат с болезнения “Виетнамски  синдром”, разделил американското общество вследствие на военната загуба в Индокитай. Даниел Бел – заедно с група разнородни бивши либерали и левичари, бързо движещи се вдясно – търси причините за кризата в самите основания на американското общество. Икономиката се разгръща на пазара и неин ръководен принцип е ефективността. “Обществото на благоденствието” от кейнсиански тип загърбва тази проста истина и подхожда към икономическото управление от принципа на равенството, който ръководи демократичната политика, но не и пазарния успех. След революцията на контракултурата от 1968 г. политическият принцип на равенството твърде бързо се разпростира върху целокупния живот на обществото, ерозирайки класическите ценности на капитализма, счита Бел. На равенството в политиката и на ефективността в стопанския живот на пазара, съответства културният принцип на индивидуализма, който осмисля етиката на капиталистическото общество. Тази етика се подкопава опасно от хедонистичните ценности на “обществото на благоденствието”, слагащо акцентите на човешкия живот върху удоволствието, потреблението и развлечението, вместо върху трудолюбието, умереността и спестовността. Експанзиращата социална държава е инструментa на тази нелегитимна отмяна на капитализма като етика и обществен порядък. “Свали от гърба си държавата, извади ръцете си от джобовете й”, призовава Ървин Кристъл, гуруто на новооформящата се неоконсервативна доктрина.

Пазарната свобода на капитализма изисква политическата свобода на демократичната система и обратно, твърди Майкъл Новак в “Духът на демократичния капитализъм” (1982  г.). А пазарът и демокрацията искат твърда международна политика за защита на свободата, с която се нагърбва новоизбраният президент Роналд Рейгън през 1981 г. Той изпраща в ООН професора по политология Джийн Къркпатрик, която теоретично степенува заплахите за свободата в съвременния ѝ свят: тоталитаризмът – нацистки или комунистически – като главна заплаха, и авторитарните режими като второстепенна заплаха, която подлежи на еволюция. Може би малцина посветени в началото на 80-те  години са вярвали, че комбинацията между завръщане към “малка държава” и ниски  данъци, “свободен пазар” и базирана върху морал употреба на твърда сила в международните дела ще доведе до възраждане на Америка и Запада. Резултатите  обаче са очевидни. Икономическият растеж и просперитет са пред очите на всички. За по-малко от десетилетие системата на съветския комунизъм рухва до основи, а  демократичната система се разпространява сред десетки нации, въпреки огромната  цена, която те плащат за болезнените реформи. Икономическата ортодоксия на  неолиберализма – базирана на пазарен фундаментализъм – и политическата  ортодоксия на демокрацията като неизбежно бъдеще на целия свят са векторите,  дефиниращи еднополярния свят, ръководен от единствената свръхсила в “глобалното  село” – САЩ. Дори социалдемократите стават неолиберали – и се приютяват в лявата версия на “свободния пазар”: “третият път”.

На цялата тази конструкция от теории, ценности и впечатляващи победи ѝ липсва само  едно, за да бъде приета за “окончателно победилата истина” – липсва ѝ “хепи енд”. Всяка епоха си отива под напора на своите вътрешни дилеми и конфликти и епохата на неоконсерватизма не прави изключение. За пазарния фундаментализъм – какъвто по същество е неолиберализмът/неоконсерватизмът - защитата на обществения интерес е  проста функция на сумираните вектори на частен интерес, защитаван от преследващите своите цели пазарни индивиди (ролята на автономната публична сфера тук е неясна – нещо като “базата определя надстройката”, но в неоконсервативен вариант). Но  днешната финансова  криза ясно показва как “автоматично” бе защитен общественият  интерес от частните интереси на преследващите своите цели инвестиционни банки и  фондове на Уол-стрийт. Ървин Кристъл призоваваше американците да извадят ръцете  си от джобовете на държавата, но точно “малката държава” на консерватора Джордж У. Буш, натрупа федерален дълг от над 10 трилиона долара. Каква е ползата от ниските данъци, след като поколения американци ще изплащат този дълг? Пазарната свобода  доведе до бърза и всеобхватна глобализация, но как да разграничим в никнещите като  гъби офшорни зони легитимния бизнес от мафията и организираната престъпност? Моралната твърдост и безусловна решимост на Роналд Рейгън да употреби цялата сила  на Америка в борбата с “Империята на злото” доведе до краха на комунизма. Непоколебимата твърдост и решимост на наследилите го неоконсерватори да упражняват свободно военната и стопанска сила на САЩ за постигане на стратегически цели обаче доведе до затъване на Америка в няколко войни в Близкия  Изток и до болезнено изтощаване на американската икономика и общество от военните  усилия. Подобно на всяка идеология неоконсерватизмът предлагаше интегрална и  непротиворечива визия за света, осмисляща мобилизацията на обществата зад определени значими цели и мисии. Реалният свят обаче е противоречив и видимо  неинтегрален – неговите истини се намират значително под повърхността на която и да е идеологическа конструкция.

Неоконсервативната революция се базира върху отрицанието на възгледите и практиката на кейнсианската система за “общество на благоденствието”. Ако погледнем текстовете на основните неоконсервативни идеолози, можем да останем с впечатлението, че кейнсианската регулация ознаменува една епоха на дълбоки заблуди и поражения – едва възраждането на ортодоксията на “свободния пазар” връща Америка и Запада на пътя на истината и динамичния  прогрес. Форматът на обобщаваща статия не е много подходящ за детайлно навлизане в този исторически спор – кейнсианство срещу неолиберализъм. Нека все пак припомним, че кейнсианската регулативна система буквално извади западния свят от спиралата на “Голямата депресия”, урегулира отношенията между организирания труд и предприемаческото съсловие (слагайки край на класовите войни по Марксов образец). И най-важно – за по-малко от две десетилетия след 1945 г. кейнсианският модел постигна ръст на жизнения стандарт в западните общества, който е в пъти по-голям от сумарния ръст в стандарта на живот през цялата дотогавашна писана история на човечеството. Масовизацията на “средната класа”, масовата употреба на частни автомобили, еднофамилни къщи (с ипотека), ваканциите и масовите пътувания по света – всичко това е приноса на “икономиката на търсенето”, лансирана от Джон Мейнард Кейнс. “Днес ние всички сме кейнсианци”, заяви консерваторът Ричард Никсън в началото на 70-те. Защо кейнсианската система навлезе в криза – защо се върна ортодоксията на “свободния пазар”?

Без претенция за изчерпателен отговор, бих искал да посоча преди всичко феномена “глобализация” като фактор за дезинтеграция на “кейнсианския консенсус”. Стимулирането на търсенето се осъществяваше от националната държава и на националния пазар. Френският бедняк получаваше социални помощи и програми, за да купува френски стоки и да стимулира френското производство. Глобализацията на пазара обезсмисли този цикъл: френската държава продължаваше да подпомага френския (повече или по-малко) бедняк, но той вече купуваше – на френския пазар – обувки от Индонезия, телевизори от Япония и дори сандвичи от Макдоналдс. Националната “икономика на търсенето” се превърна в наливане на вода в пясък. Възможни бяха две опции: да се глобализира кейнсианската система (нещо, което самият Кейнс предлагаше при формирането на Бретън-Уудските институции през 40-те години) или да се върнем към ортодоксията на “свободния пазар”. Втората опция бе далеч по-изгодна за вече укрепналия транснационален, глобален бизнес. Още повече, че при глобалния “свободен пазар” липсваше – липсва и до днес – “малката” институционална корекция, наречена от Адам Смит “нощен пазач” – държавата. Съюзът “неоконсерватизъм – икономически неолиберализъм” бе идеологическата  инфраструктура, направила възможна глобализацията чрез еманципиране на предприемачеството от рамките на националния пазар и контрола на националната държава. Превръщането на САЩ в единствената свръхсила след рухването на Съветския съюз направи възможно припокриването на американския национален интерес с интересите на глобалния бизнес в една интегрирана стратегия за глобална стопанска и политическа трансформация през 90-те години и в началото на нашия век. Това припокриване бе толкова ефективно, че бе изцяло припознато от враговете на глобализацията – превърнали се и във врагове на САЩ. Радикалните реакции срещу глобализацията не закъсняха. “Войната с тероризма” стана неизбежна.

Неизбежно стана и пренапрягането на ресурсите на САЩ като свръхсила, отговорна за функционирането на твърде флуидния и изменчив международен порядък след 1990 г. Колкото по-илюзорна цел се оказваше “Краят на историята” по Фукуяма, толкова по-големи ставаха отговорностите на “глобалния  шериф”, който макар и победител в Студената война и стопанин, притежаващ въоръжени сили, надхвърлящи потенциала на всички останали в света взети заедно, представляваше по-малко от 25 на сто от  световната икономика. Историкът Пол Кенеди предупреди Вашингтон за опасностите  от “свръхразпростиране” в стратегическия контрол над глобалния свят още през 1990  г. Но 90-те години все пак се оказаха епоха на ограничени, незначими предизвикателства пред Америка – което даде възможност на Бил Клинтън да се съсредоточи върху периферни проблеми като Косово и върху полезни довършителни работи в посткомунистическото пространство като разширението на НАТО например. Едва 11 септември демонстрира “тежестта на короната” да бъдеш начело на един глобален свят, който обединява центростремителните сили на технологиите, информацията, финансите и политическото разкрепостяване със центробежните сили на културната автономизация, религиозния радикализъм и страха от модернизацията. Америка пое удара като символ на модерната глобална цивилизация. “Войната срещу тероризма” бе неизбежна и зад Вашингтон застанаха като един всичките негови стари и нови съюзници.

Разногласията между САЩ и Европа започнаха при определянето на методите и целите на борбата с международния тероризъм. Военната свръхмобилизация, избрана за стратегия от администрацията на Буш и доктрината за “превантивен удар” навсякъде по света, където някой може да замисля нападение срещу САЩ оставиха предпазливата Европа изцяло “в обятията на Венера” (по метафората на Робърт Кейгън). Докато Америка избра ролята на “глобален Марс”, способен едностранно да решава с военна сила проблемите на глобалния свят, преценени като заплаха срещу националния интерес на САЩ. Критиките към администрацията на Буш бяха и си остават свързани преди всичко с войната в Ирак. Въпросът доколко бе адекватна цялостната визия за борба с ислямския тероризъм остана на заден план. На първо място, гъвкавата – по партизански модел – структура на “Ал Кайда” и другите терористични групи трудно можеше да бъде уязвена от концентрирана военна сила, изградена за противопоставяне на друга голяма армия – от типа на съветската. Включването на американските части в градска партизанска война от тази гледна точка имаше много висока цена – и финансова, и като човешки жертви. На второ място, финансирането на войната с тероризма създаде порочен кръг – висок държавен дефицит, обезценяване на щатския долар, нарастване на цените на петрола, концентрация на големи доларови активи в ръцете на “петролните монархии”, част от които по различни пътища отиват за финансиране на ислямския фундаментализъм и производните му терористични групи.

Външната политика на свръхсилата Америка, която по определение трябва дапреследва глобални баланси и взаимодействия бе редуцирана до едноизмерен фокус - върху Ирак и съпътстващите го проблеми на “войната с тероризма”. Тази свръхмобилизация на  Вашингтон върху един – макар и най-важен – международен проблем създаде зони на  вакуум и амбиции те да бъдат запълнени от новоизгряващи световни сили. Русия се  завърна с неоимперски претенции към постсъветското пространство, Иран доста успешно разиграва “ядрената карта”, Китай усвоява икономически и инфраструктурно  пространството на постсъветска Централна Азия. Подкопаването на ролята на САЩ като свръхсила се осъществява както по линия на този разширяващ се глобален вакуум, пораждащ съюзи на “новите автокрации” срещу Запада, така и в посока ерозия на престижа на САЩ като водещ стопански, социален и културен модел за подражание – на т.нар. “мека сила”. Сериозно намаля ролята на Америка в решаването на поредица  глобални предизвикателства като промяната на климата и разработването на  алтернативни източници на енергия. Борбата с международната организирана престъпност, усилията за неразпространение на опасни оръжия за масово поразяване –  традиционни сфери на американско ръководство в глобалния свят – бяха затруднени в контекста на близкоизточния свръхангажимент.

Постепенната блокада във външнополитическата и икономическата стратегия на администрацията на Джордж Буш бе продукт не просто на “свръхфокусиране” върху “войната с тероризма”. Тази блокада е породена от дълбочинни несъответствия във визията, в картината на света, която екипът на президента Буш полага в основите на своята доктрина и политика. Силната зависимост на САЩ от близкоизточния петрол, от специалните отношения със Саудитска Арабия на практика извежда глобалната петролна индустрия до позиция на мощно въздействие върху политическите решения във Вашингтон. Концентрацията върху Близкия  Изток – безспорно приоритетен, ключов геополитически регион – оставя в периферията на стратегическото мислене и действие проблеми като бурното развитие на Китай и неговото въздействие върху глобалните стопански и геополитически баланси, връщането на Русия на сцената и нарастващия потенциал на авторитарния режим в Кремъл за въздействие върху ключови международни дилеми като ядрената програма на Иран, сигурността на пътищата за пренос на Каспийските – Централно Азиатските енергоизточници до западните пазари и т.н. Финансирането на “войната с тероризма” се основава на свръхдоверие към ресурсите на Америка и върху натрупване на огромен бюджетен дефицит от над 10 трилиона долара. Финансовата криза на свръх дерегулирания фондов пазар се оказа последният елемент от кризисния пъзел на  зацикляне в стратегическия потенциал на администрацията Буш. Очевидна е необходимостта от нова интерпретация на ролята на Америка в глобалния свят като комбинация от “твърда” и “мека” – “интелигентна” сила (Дж.  Най), както и нова интерпретация на самия глобален свят в края на една 30 годишна вълна на глобализация, основана върху свръхдоверие към пазара като механизъм, способен да се справи с всичко.

За разлика от Роналд Рейгън, Барак Обама не влиза в Белия дом с готова доктрина или визия за Америка и света на бъдещето. Липсата на подобна доктрина не е личен  недостатък на новоизбрания президент. Сред множеството идеи и визии за преструктуриране на съвременния свят има много “въпроси за един милион долара”, но твърде малко отговори на  дилемите, с които се сблъсква съвременния свят. Една от причините за липсващите отговори е, разбира се, мащабът и скоростта на глобалната промяна. Интерпретациите на тази промяна от гледна точка на “капитализма” и “социализма” са свидетелство единствено за нищета на интелекта – от който и идеологически полюс на миналото да идват. Логиката на историческата промяна се обяснява по-добре с Хегел, отколкото с учебниците по марксизъм или неолибералзъм. “Социализмът” и “капитализмът” са принципи на производство и разпределение, но като идеологически конструкции те са затворени утопични системи. Историческият процес работи с отворени системи, в които всяка епоха вписва в себе си структурните достижения на предходната и задава контурите на следващата.

Големият социологически принос на кейнсианството е, че то направи възможно понятието за “отворено общество”. В чисто социологически смисъл (да не се бърка с известната система фондации на Дж. Сорос) “отвореното общество” е открита – без предизвестен край – конкуренция на различни механизми за обществено възпроизводство. Пазарът е основен механизъм за възпроизводство, при който се произвежда и разпределя според принципа на баланс между търсенето и предлагането. Да отричаш пазара – самовъзпроизвеждащият се двигател за нарастващото богатство на народите – е все едно да отричаш безусловните рефлекси. Това направихакомунистическите идеолози – забраниха на обществата си да дишат автоматично и започнаха да ги командват: “вдишай”, “издишай”. Резултатът е логичен и известен. Но еволюцията не спира до безусловните рефлекси. Тя надгражда с формирането на  условни рефлекси, след това произвежда интелект, след това... Когато пазарът започва да произвежда сътресения от типа на Голямата депресия от 1929 г., става очевидна необходимостта от нови обществени механизми, коригиращи “безусловната” цикличност на пазара. Време е да  влязат Франклин Делано Рузвелт и Джон Мейнард Кейнс.

Кейнсианската регулация чрез инструментите на държавата е механизъм за възпроизводство, който се основава върху преразпределение на резултатите от пазара. Обществената полза от това преразпределение се получава като резултативна величина от състезанието на различни обществени групи – синдикати, работодатели, малцинства, експертни общности – пред държавата за получаване на по-голям дял от ресурса за преразпределение. Държавата е отговорна за баланса между тези претенции, който трябва да постигне една основна цел – удовлетворяване на определени обществени приоритети, които пазарът на определен етап от развитието си неглижира. В средата на ХХ век подобни приоритети са образованието, здравеопазването, пълната заетост, националната инфраструктура. Днес пазарът – който също се развива – успешно маркетизира голяма част от тези държавни приоритети от преди 60 години, без да е в състояние да ги покрие изцяло. Държавата постига обществен баланс чрез посредничество между групите – претендиращи за преразпределение. В зависимост от обществените потребности и правителствените стратегии, някои групи могат да не получат нищо – а други да получат много. В условия на динамичен икономически растеж синдикатите могат да получат много екстри и социални програми. При рецесия ще бъдат подпомогнати предприемачите.

Третият механизъм за обществено възпроизводство на съвременните общества е организираното гражданско общество, което оказва натиск върху държавата в полза на определени значими публични цели – политически, екологични, правозащитни. Гражданското общество защитава автономността и приоритета на демократичната публична сфера над резултатите от пазара и над претенциите на многообразните частни интереси. Смисълът на гражданското общество е в разбирането, че сумата на частните интереси не произвежда автоматично обществения интерес. Така пазарът, държавното преразпределение и гражданското общество са три конкурентни механизма за  възпроизводство на обществото и тяхното съотношение е в зависимост от обществените потребности и условията за удовлетворяването им във всяка конкретна епоха и във всяко конкретно общество. Именно това прави възможен свободният избор на хората в едно общество, отворено към бъдещето. Бъдещето е неизвестно – то ще рекомбинира все повече възможности и все повече механизми за обществено възпроизводство. Казано с езика на рационалните идеологии от XIX век, “социализмът” и “капитализмът” съществуват и ще съществуват в различни съотношения в едно общество, все по-често примесени с “изми” от бъдещето – за съществуването на които идеолозите на миналото не са могли да предполагат.

Като идеология на политическата промяна през 70-те години неоконсерватизмът “отмени” кейнсианското преразпределение, възстановявайки монопола на пазара. Но консерватизмът като политическа стратегия начело с Роналд Рейгън и Маргарет Тачър не можеше да ”отмени” кейнсианската регулация – консервативната революция просто намали, минимизира тази регулативна система, отваряйки пространство за повече пазар. Нима в САЩ и Англия отмениха безплатното образование? Нима британската национална здравна служба бе затворена? Нима помощите за безработица или програмите за стимулиране на малцинствата в Америка бяха закрити? Не, някои от тях дори се увеличиха. Общият дял на националния доход, който се разпределя чрез държавата обаче намаля от около 55 до 40 на сто във Великобритания и от 45 до 30 на сто в Америка. Това съотношение в продължение на десетилетия бе ефективно  – ефективни бяха и институционалните механизми, които го поддържаха. Днес тези механизми очевидно блокират. “Кейнсианска експанзия” ли ни очаква в отговор на кризата?

Едва ли, въпреки че масираното държавно рефинансиране на банките, а и на реалния  сектор с цел управление на кризата в САЩ, Западна Европа и навсякъде другаде създава точно това впечатление – че светът е на прага на нова ера на държавен интервенционизъм. Но инструментариумът на “икономиката на търсенето”, прилаган в рамките на кейнсианската ортодоксия между 1930-те  и 1970-те години едва ли е приложим като системна мярка в съвременните условия на глобалната икономика. Нека само припомним, че кейнсианството бе изоставено не защото беше “неефективно” (напротив, то бе най-ефективният механизъм за балансиране на пазарните реалности, произвел растеж и благоденствие без прецедент в световната история). То бе заменено от неокласически – неолиберален модел на икономическа политика поради разчупването на националните пазари от глобализацията. За повече от три десетилетия процесът на пазарна – финансова, информационна, технологична глобализация преобрази нашия свят до неузнаваемост. Интернет, новите комуникации, тласъкът в потенциалите за развитие – макар и неравномерно разпределени, демократизацията на десетки национални общества, всичко това се подрежда в списъка на позитивните достижения на глобализацията.

Списъкът на глобалните дилеми и предизвикателства е от другата страна на разделителната линия. Свободният глобален пазар създаде един световен бизнес свръх-елит, който приватизира в своя полза огромните печалби и глобализира всички разходи и издръжки на световната стопанска система. За да каже открито това до септември 2008  г. човек трябваше да е анти- или алтер-глобалист. Днес трябва просто да бъде добросъвестен наблюдател. Сметката на глобалното стопанско развитие включва промените в климата, експанзиращите мрежи на глобалната организирана престъпност, която е трудно различима от легитимния бизнес в множащите се луксозни оазиси на безмитните зони и офшорните компании. Широката достъпност на информацията и пътуванията създадоха пространство на пряко общуване и взаимозависимост между народите и културите на съвременния свят. Още в началото на 70-те години Майкъл Маклуън предрече, че това ще бъде предусловие за разгаряне на културни войни, а не за тяхното окончателно преодоляване в единна глобална общност, както предричаха идеалистичните адепти на технократичния оптимизъм.

Глобализацията и либералната политика на интеграция – стопанска, културна,технологична и информационна в една единна демократична световна общност - е едната страна на монетата, презентираща реалностите на съвременния свят. Другата страна е политиката на идентичността, на самозатварянето, на нарастващата ценност на традицията, на различността, на религиозната ортодоксия. Тази друга страна се произвежда от страха пред загубата на идентичност, който нараства с експанзията на Макдоналдс, на световната поп-култура, на ценностните образци на либералния егалитаризъм, свободно пресичащ граници и вековни разделения. Този либерален егалитаризъм, секуларизиран и материалистичен, понесен на крилата на масовото потребление – хедонистичната идеология на глобалния капитализъм, провокира контрареволюцията на традиционализма в различните му форми – национализъм, религиозен фундаментализъм, идеологии и движения на етническо и културно превъзходство. Този процес заплашва съвременния свят със “сблъсък на цивилизациите” и се проявява в радикални движения като фундаменталисткия ислям  и организираните на неговата основа терористични мрежи.

Нито една стратегия за глобално развитие – на свръхсилата Америка, на световната демократична общност или на глобалната бизнес общност – не може да бъде успешна без да произвежда пълноценен баланс между политиката на глобална интеграция и политиката на идентичността, между единството на съвременния свят и легитимната автономност на съставящите го общности и култури. Този баланс не може да се произвежда с класическите средства на кейнсианската социална интеграция, защото тя се основава върху едно задължително предусловие – културна хомогенност. Обща идентичност, при която немецът е готов да подпомогне друг немец, италианецът – италианец и т.н. в рамките на интегрираната национална общност. Не случайно кейнсианската социална държава има най-скромни успехи в общества като американското, които са по определение културно и етнически разнородни. Днес задачата е да се произведе глобален интеграционен механизъм – пазарен, организационен, институционален, политически, да се произведе нова система на международен порядък, която по определение да включва нарастващото многообразие на света и нарастващото самосъзнание за ценността на собствената идентичност. Особено важен елемент на подобна интеграционна стратегия е разработването на нормативните и институционални рамки и основания на международната стопанска система и на системата от политически отношения – това е областта, неглижирана в най-голяма степен през последните 20 години на либерален глобализъм и неоконсервативно упование на едностранната твърда сила.

Предизвикателствата на съвременното глобално общество предполагат мобилизация на всички значими общностни, стопански и политически фактори, но най-голямо  значение за успешното навлизане в новата епоха пред нас е успехът на глобалната  стратегия на САЩ. В годините след войната в Ирак и едностранното фокусиране на  Америка върху борбата с тероризма, поредица изкушени пророци оповестяваха края на  еднополюсния свят и формирането на световен баланс от множество сили – система на  многополярност. Този текст ще се ограничи да прави конкретни предсказания, но  многополярността е възможност, която създава много повече проблеми, отколкото  решава. Нека преди всичко започнем с това, че многополярността на съвремения свят в  икономически план е житейски факт в продължение на десетилетия. Излязла от  Втората световна война като най-могъщата световна сила, Америка към края на 1940-те години представлява около 54 на сто от световната икономика и е в състояние да  диктува новия финансов, икономически и политически международен ред (извън зоната на съветската империя и комунистически Китай), установен в Бретън Уудс и в Сан Франциско. След началото на 70-те години и до днес САЩ контролират между 22 и 25 на сто от световната икономика, съпоставими единствено с потенциала на ЕС и оставяйки на сериозно разстояние зад себе си другите големи икономики  – на Япония, на СССР (преди  разпадането му), а през последното десетилетие – на Китай и Индия.  Америка продължава да бъде най-голямата икономика, но не и със статут на монополна икономическа свръх-сила. С динамичното развитие на Китай и целия Азиатско Тихоокеански регион икономическата многополюсност и дори – в перспективата на  десетилетия – излъчването на нов стопански хегемон в лицето на Пекин е тенденция,  на която трудно ще се намери алтернатива. Ако САЩ и западните им съюзници не    удържат икономическото лидерство чрез нови технологични пробиви и качествено  нова енергийна ресурсна система, икономическият център на света много скоро ще се  премести в далечния Изток.

Не съществува алтернатива и на културната многополярност. Ако между 60-те и 90-те  години на миналия век Америка играеше ролята на лидер в развитието на съвременната  популярна култура – започвайки от Холивуд и “Макдоналдс” и завършвайки с новите  поведенчески стилове на ежедневието – модни, музикални, сексуални и общностни, то  днес ценността на собствената култура и традиция отбелязват мощно завръщане. Америка остава “суперсила” на младежката повседневна култура, но плурализацията  на културните модели – ценностни, поведенчески и общностни е необратим факт.  Радикалните прояви на това завръщане към традиционните идентичности са  религиозният фундаментализъм, преоткриването на традиционалистки форми на дискриминация – спрямо жената, младите хора и т.н. Но освен радикалните културни  форми в съвременния свят динамично се развиват многообразни стилове на съчетаване  на традиционна с модерна идентичност, на икономическа свобода и политическа  еманципация с респект към общностната и религиозната традиция, със стремеж към  съчетаване на различни култури и духовни системи в мозайка от съвременни общностни стилове. Времето на стандартизираната поп-култура по американски образец отминава безвъзвратно.

Но застъпниците на многополярността – в Москва, Техеран или Каракас – нямат предвид стопанската или културната плурализация, когато визират края на “американския век” в международните отношения. При тях многополярността има ясни стратегически – геополитически очертания: замяна на международната система, основана върху американското военно-политическо и стратегическо лидерство с равновесна система на равноправни “Велили сили” – от типа на Европейския концерт през XIX век. Рано или къ

подкрепете ни

За честна и независима журналистика

Ще се радваме, ако ни подкрепите, за да може и занапред да разчитате на независима, професионална и честна информационно - аналитична медия.

48 коментара

Екипът на Mediapool Ви уведомява, че администраторите на форума ще премахват всички мнения, съдържащи нецензурни квалификации, обиди на расова, етническа или верска основа.

Редакцията не носи отговорност за мненията, качени в Mediapool.bg от потребителите.

Коментирането под статии изисква потребителят да спазва правилата за участие във форумите на Mediapool.bg

Прочетете нашите правила за участие във форумите.

За да коментирате, трябва да влезете в профила си. Ако нямате профил, можете да се регистрирате.



  1. Ха-ха
    #49

    моля да обобщи в няколко изречения за какво става въпрос???

  2. Реалист
    #48

    Май няма такъв герой.

  3. Robinson
    #47

    Дебел глупчо, громил преди Запада, сега Изтока. Седнал да учи САЩ - глупакт.

  4. reakzioner
    #46

    статия на О.Минчев, един от малкото съвременни български интелектуалци, които чета с удоволствие! Естествено същата си остава и напълно неразбираема за форумните простаци, влизащи тук да се изходят и напсуват!

  5. За Свободата
    #45

    Беше ми интересно, но статията е твърде дълга и я изоставям някъде по средата където ми се мярна неуместен русизъм, достиженски патос...Любопитно що за "заключение" има нататък в текста, ако има. Или, всичкото /внушение/ е казано в заглавието.Между две епохи сме и нема мърдане... "Историческият процес работи с отворени системи, в които всяка епоха вписва в себе си структурните достижения на предходната и задава контурите на следващата."

  6. reakzioner
    #44

    културна многополярност задължително и до политическа такава?

  7. sensini
    #43

    Като не ви се чете защо се тормозите какво е писал "глупакът" в статията си??? Типичното БГ поведение, когато сложността на един продукт превъзхожда интелекта на потребителя, пораждащо реплики от сорта на "Я па тоа" или пък "Хубаво, че е писал, ама е дебел". Като не ви се четат умни и дълги статии, насочете се към съответните медии - Шок, Труд, 24 часа - плявата винаги е повече от сеното, така както простотията е повече от интелекта.. Браво на автора за блестящия анализ и добре защитена позиция!

  8. надяващ се
    #42

    спре фашистите от крайнодясното ултрарелигиозно крило на евангелистите - новата глобална заплаха за света, американските талибани.

  9. Spartak
    #41

    Interesna statia, no za sajalenie ne dostatachno zadalbochena. Razglejdat se globalni ikonomichestki protzesi i promiana na ikonomicheski modeli, spetzialno v Amerika i Velikobritania, no ne se razglejdat sotzialno-strukturnite promeni v savremennite demokratzii, a i ne samo v tiah. Roliata na srednata klasa e tolkova goliama v dneshniat sviat, che e prosto nemislimo da se pravi kakavto i da e analiz bez da se otchitat strukturnata i miroglednoata fluktuatzia na edna ogromna grupa v obshtestvoto, koiato ne rakovodi direktno darjavite, no modelira nachinite im na povedenie.

  10. 14.01.2009г.
    #40

    на 14.01.2009г. да излезем на улицата и да протестираме срещу крадците от тройната коалицияп.с.прате те го на приятелите си

Препоръчано от редакцията

подкрепете ни

За честна и независима журналистика

Ще се радваме, ако ни подкрепите, за да може и занапред да разчитате на независима, професионална и честна информационно - аналитична медия.