МВР тепърва трябва да доказва, че вече не злоупотребява с данни

Наскоро проведените дебати по поредните промени в ЗЕС могат да изглеждат някому като дежаву, като повторение на лош сън. Всъщност, те се оказаха важни, тъй като показаха няколко неща. Първо, че гражданското общество в лицето на неправителствени организации и медии е в състояние да настоява на правата на гражданите и на това само да определя дневния си ред. Второ, че правителството и особено традиционно затворена институция като МВР е в състояние да провежда обществен дебат и да се съобразява с аргументите, които се излагат пред него. И трето, и едната, и другата страна в дискусиите призоваваха на своя страна законодателството и опита на Европейския съюз и страните членки, което означава, че ние вече сме част от самия европейски дебат по тази, а надявам се, скоро и по други теми.

Нека само се надяваме, че след дебатите е налице истинска увереност в постигнатите резултати и няма утре да се събудим с нови предложения за промени.

В хода на дебата се разказваха и някои митове, поради което се налага припомнянето на малко факти. Мит е, че в България всичко си е течало мирно и кротко, но отведнъж пламнала разпра през 2009 г. Още в края на 90-те години изискването за създаване на интерфейс е залегнало в индивидуалната лицензия на първия мобилен оператор, а впоследствие – и на останалите. То обаче бе тайна за гражданите. От създаването на възможност за следене на електронните съобщения (без съдържанието) до законността му обаче разликата е от небето до земята.

Години наред никой в МВР не си беше давал сметка, че се засягат човешки права, че забраната за следене и записване без закон, предвидена в чл.32 от българската Конституция означава, че трябва да има закон, който да регламентира достъпа на репресивните институции до електронните съобщения. И така, прощъпулникът бе направен с оплакване от фондация "Романи Бахт" до Комисията за защита на личните данни в началото на 2007 г. за това, че служител от "Криминална полиция" е получил разпечатка от мобилния телефон на лице, което не е уличено или обвиняемо в наказателно производство.

Комисията отхвърли жалбата за незаконно предоставяне на лични данни, като прие, че полицията е изпълнявала законните си задължения, след което с помощта на "Програма Достъп до информация" (ПДИ) случаят влезе в съда. Докато се разглеждаше делото, в края на януари 2008 г. бе приета Наредба № 40, с която не само бяха задължени мобилните оператори и интернет доставчиците да запазват т.нар. трафични данни, но и бе предоставен достъп до тях за Дирекция оперативна техническа информация (ДОТИ) към МВР и службите за сигурност.

Докато последните можеха да получават информация за трафика с обикновено писмено поискване, то ДОТИ получи пряк "пасивен достъп чрез компютърен терминал", който впоследствие се прероди през 2009 г. в "интерфейс". Въпреки протестите на неправителствени организации и блогъри наредбата не бе преразгледана и затова се наложи да се подаде жалба и през декември 2008 г. Върховният административен съд отмени изцяло достъпа до данните, регламентиран с нейния чл.5. С мотивите на съдебното решение се възприеха архументите на жалбоподателя ПДИ, че са нарушени чл.32 и чл.34 от Конституцията и чл.8 от Европейската конвенция за правата на човека. Пет дни след решението "през задния вход" в парламента бяха внесени идентични с отменените текстове, този път като промяна в ЗЕС между първо и второ четене.

След разгорещени дебати предложенията бяха отхвърлени, а Народното събрание прие достъп до електронните съобщения да се осъществява само след съдебно разрешение. През април бяха отхвърлени новите предложения за връщане на стария режим на достъп, а на 29 октомври 2009 г. се внесоха нови текстове, като този път се използваше термина "интерфейс". Не е чудно следователно, че в този момент общественото доверие към темата е нула.

Съпоставката на данните през 2008 и 2009 г. показва, че по времето на прекия достъп "чрез компютърен терминал” е имало 10 пъти повече справки на МВР и службите, отколкото по времето на съдебните разрешения. От 330 000 през 2008 г. цифрата се променя на петцифрено число през 2009 г. Изводът е, че при прекия достъп намесата в личното пространство на хората е по-голяма, без никакви конкретни резултати в борбата с престъпността.

Погледът към държавите-членки на Европейския съюз показва, че и там тече разгорещен дебат. С решение от ноември 2009 г. конституционният съд на Румъния обяви за противоконституционен техния закон, въвеждащ Директива 2006/24/ЕО, която задължава държавите от ЕС да изискват пазене на трафичните данни от операторите и доставчиците. Като продължава традицията на решението на Европейския съд по правата на човека по делото Марпър с/у Обединеното кралство, този най-висш форум на северната ни съседка приема, че не може данни да се съхраняват без да има основание за това, нито е допустимо всички граждани да се третират като престъпници. Така се нарушава презумцията за невиновност / http://www.legi-internet.ro/english/jurisprudenta-it-romania/decizii-it/romanian-constitutional-court-decision-regarding-data-retention.html /. Конституционни дела са заведени и в Германия и Унгария. В Германия полицията има достъп до трафични данни само в случаите на тежки престъпления и след съдебно разрешение, както се прие и тук, но близо 35-те хиляди жалбоподатели искат обявяване за противоконституционно на самото съхраняване на данни. Подобно решение в най-голямата страна членка на ЕС може да доведе на практика дори до преразглеждане на директивата.

Още два мита – само у нас законът говорел за "тежки престъпления" (наказуеми със затвор от 5 и повече години), а в другите страни и в Директивата се говорело за "сериозни престъпления". Това не е вярно – естествено, че нашето наказателното право не е уникално. "Тежки престъпления" има и в германското законодателство и то точно в смисъла на наказуеми с 5 или повече години затвор и именно за тяхното разследване в Германия е допустим достъп до трафични данни и за нищо друго. Поредният мит е и че "лошите" мобилни оператори и интернет доставчици не били давали досега информация в срок.

Срок никога досега не е имало, поне в закона, така че да се обвинява някой, че не е спазвал това, дето го няма, е недобросъвестно и манипулативно. Друг е въпросът защо се позволява на разследващи убийства да си стоят спокойно в кабинетите месеци наред и да чакат разпечатките да "кацнат" на бюрото им, вместо да използват правомощията, които им дава Наказателно-процесуалният кодекс, да отидат и да ги вземат.

Също така мит е твърдението, че достъпът до данни кой, кога, откъде и с кого си е говорил или писал бил безобиден в сравнение с подслушванията. Събирането на тази информация за 12 месеца позволява надлежното проучване на контактите, маршрутите и дори навиците на следения човек. Това е така нареченото профилиране, предотвратяването на което е главната причина за съществуването на законодателство за защита на личните данни. Общо взето, излиза, че "те” знаят повече от "мен” за моите собствени комуникации.

По време на целия дебат, включително и през последните месеци, ПДИ представяше становища и конкретни предложения, които бяха все-повече възприемани от вносителите и народните представители. В началото на януари 2010 г. бе изоставена идеята за пряк достъп чрез "интерфейс”. В комисията по вътрешна сигурност и обществен ред се възприе идеята за унищожаване на данните в кратък срок, достъп само след съдебно разрешение, парламентарна комисия с функции да извършва реални проверки на място и да информира хората за злоупотреби. Тоест, нещата могат да стават както трябва, когато има воля за това.

В крайна сметка наистина трябва съвременната борба с престъпността да следва използваните от нея технологии. Истинските разследвания обаче малко могат да получат от простото гледане на трафика на електроните съобщения на хората. Трябва да има и гаранции, че достъпът няма вече да се ползва за "Галерии" и от хора, които вчера са в службите, а днес – в следствения арест. Затова и реалната работа по престъпленията остава основното средство за борба с тях, а не стоенето пред мониторите. Така или иначе, в момента обществото получи едно балансирано решение, при което правата на хората са относително гарантирани, а МВР има правомощия. Нека да видим какво ще направи с тях.