Лошите страни на проекта за златодобив в Крумовград

През 2008 година се запознахме с Ирена Стамболиева, мениджър по околна среда в екипа на “Дънди Прешъс Металс“. Бяха чакали вече около 3 години за решение по Доклада по Оценка за въздействието върху околната среда (ОВОС) за проекта за добив на златосъдържащи руди край Крумовград, но такова все още нямаше. Наскоро беше влязло в сила и законодателството за НАТУРА 2000, и проектът за златодобив, случайно или не, се беше оказал в защитена зона. Това означаваше, че трябваше да правят и Оценка за съвместимост, а тогава опитът с такива беше нулев. Ирена смяташе, че това окончателно ще убие проекта и не беше далеч от истината… докато не опитахме по нов за България начин.

Разучихме проекта – оказа се много по-добър и чист от имиджа си – и решихме, че можем да предложим изход от ситуацията, който да покаже желанието на инвеститора да работи устойчиво и прозрачно. Идеята беше да съберем екип от хора, които имат отлична репутация сред природозащитните НПО и да им дадем свободата да подобрят проекта, чрез работата си по него. След като се отърси от първоначалния шок, Ирена реши, че поне в нормалните страни това е добър подход и ни даде зелена светлина.

После удивихме и експертите, към които се обърнахме с молба да направят Оценката за съвместимост – “Вие знаете ли кой съм аз? Никога няма да напиша положителна оценка на този проект!“ – това беше стандартната реакция. След дълги уверения, че знаем в какво се хвърляме, събрахме екип от хора, в чийто професионализъм и честност никой член на Коалиция “За да остане природа в България“ не се съмнява.

Започнахме с първите срещи и посещения на място и малко по малко двата екипа се опознаха и заработиха. Натура експертите даваха аргументирани предложения: “Може ли това хвостохранилище да се премести километър по-нагоре, че ми залива важно местообитание на костенурките?“ И страшно се изненадваха на готовността на “Дънди“ да погледне сериозно на препоръките им и да се съобрази с тях, натоварвайки бюджета на инвестицията.

В резултат на това взаимодействие, проектът се оказа върху площ от 85 вместо 200 хектара; с флотация вместо цианидно излужване. Класическото хвостохранилище, което макар и рискът му от аварии да бе минимален, бе различен от нулата, бе заменено с твърд, химически незамърсен отпадък от преработката на рудата. Стигна се и до 98% ползване на водите в оборот и практически никакво заустване на замърсени отпадъчни води. Направени бяха и много други промени, които правят проекта “Крумовград“ достоен за надпис “Образцова мина“.

В друга страна всичко това би влязло в учебниците по устойчиво развитие и страшно би улеснило приемането на проекта от страна на властите, местното население и природозащитните организации.

В България обаче положението не е точно такова. Освен че си нямаме такива учебници, при нас важат няколко неизменни аксиоми, в които прохождащото ни гражданско общество сляпо вярва:

- Инвеститорът е чужд, значи е дошъл да ни граби (дори ние да спечелим нещо, той ще вземе много повече);

- Правителството ги подкрепя, значи има корупция (само мафията получава такава подкрепа; а защо предходното правителство и общината са против, е въпрос с понижена трудност);

- Казват, че ще стане по-добре, значи лъжат (ние си знаем, че тук става само по-зле);

- Ще има високоплатена работа, значи ще е само за избрани хора (а аз нямам връзки).

Горните мнения се комбинират с аксиомите на рудодобива, които са отпечатък на историческото развитие на миннодобивната индустрия, което обаче не ги прави вечно меродавни:

- Ще има добив на руда, значи ще има огромно замърсяване с тежки метали (нищо, че в конкретния случай тя не съдържа такива);

- Ще има добив на руда, значи всичко накрая ще бъде зарязано, като останат огромни кратери и табани, по които ще се стичат отровни потоци (нищо, че рекултивацията е планирана в ОВОС-а, а и инвеститорът ще внесе многомилионен фонд като застраховка – но пък последното вероятно е измама);

- Ще има работа и пари за десетина години, а после пак няма да има (освен ако не вземем да помислим как междувременно да създадем и други производства, но това е малко по-сложна работа).

Днес проектът отново е обект на обществено обсъждане ( на 11 юли в с. Дъждовник, на 14-ти в Звънарка, на 18-ти – в с.Скалак и на 22-ри в самия Крумовград – бел. ред.)

И пак като през 2005 година, започват да вървят слухове, да се организират демонстрации и срещи, да се пишат статии по медии и блогове с катастрофични сценарии, надминаващи Байа Маре и Чернобил. И никой не се интересува от това, което показва и доказва инвеститорът. В същото време плачем, че в България никой бизнес не бил прозрачен и не давал информация за себе си. От 2005 година до днес “Дънди“ поддържа информационен център в Крумовград и се опитва да комуникира с хората, но малко са тези, които искат да чуят истината за проекта. А той означава само едно – промяна на статуквото в района. Промяната се състои в следните основни неща:

- Ще се появи доста голяма средна класа, която не може лесно да се контролира и плаши – лошо за тези, които днес го правят;

- Ще вземат в градчето да се върнат доста от образованите хора, които досега неизменно са го напускали – двойно по-лошо за горните;

- Ще се появи голям работодател, който предлага несравнимо високо възнаграждение за качествени хора – лошо за настоящите големи работодатели;

- Ще се окаже, че някои хора дълго време съзнателно са преувеличавали, да не ползвам друга дума, за апокалиптичните екологични последствия от проекта – лошо за тях, защото петнят репутацията на цялата природозащитна общност;

- Ще има нужда хората да се преквалифицират – лошо за всички, които хич не им се занимава с учене;

- Ще трябва хората да започнат да мислят какво ще правят със спечелените пари, както и с фондовете на Дънди за развитие на алтернативни бизнеси, за да има работа и след затварянето на мината – лошо за всички, за които мисленето за бъдещето и предприемачеството са непознати качества.

Оказва се, че май твърде много хора имат какво да губят, ако проектът се реализира.

Лош проект!

* Авторът за себе си: “Завършил управление на околната среда и природните ресурси, управител е на denkstatt България, фирмата-консултант на “Дънди Прешъс Металс“ по устойчиво развитие и познава отлично както проекта, така и екипа на инвеститора – значи е предубеден и думата му нищо не струва!

Взел е пари, за да прави това, в което вярва и разбира, а на всичкото отгоре има и безочието да го защитава публично – значи е купен! Лош автор!

Авторът по никакъв начин не защитава тезата, че златото е нужно за устойчивото развитие на човечеството, а че докато го ценим толкова (над 1500 $/унция) добивът е неизбежен и трябва пълноценно да се използва за развитие на районите със залежи – защото устойчиво развитие е възможно само там, където изобщо има някакво развитие“.